КАНАДА

Канада. Огромна територия. Слабо населена . ( Да се свързва с „….ех, Канада…“ на НЛО). Обетована земя. Мечта за всеки. Населението, враждуващо помежду си от 300 години, е разделено на две части : френско говорящи и английско говорящи. Когато стана ясно, че Канада ще бъде 51 щат на САЩ, тези две враждуващи части се обединиха за първи път в общ, железен юмрук. Всички бяха вдъхновени от идеята „ бащата – обединител“, Тръмп, да ги приобщи към държавата – майка : Съединените американски щати. В такова едно международно положение се завърнаха оттам едни наши приятели. За улеснение на разказа условно ще ги наречем Делка и Ичо. Всякаква прилика с истинските лица не е случайна. Бяха двайсетина години в Канада. Върнаха се. И започнаха да правят рекапитулация : какво са спечелили и какво са загубили. След което Делка заяви категорично: „ А…а… вече на никой и за нищо не отказвам. За кога? Не… не…такава глупост няма да правя! Няма време“ И се записа в групата за народни танци ; изкара курс по готварство ; включи се в кампанията за броене на врабчетата ; записа се в селската библиотека ; посети три лекции на тема „ Сексът и духовното развитие“ , с лектор от Индия, името му не запомних ; опита се да се сприятели с комшийки по вила – безуспешно ; поднови опитите да стане шофьор – безуспешно ; преоткри домашната ракийка ; обиколи Йонийските острови ; прицели се в Испания ; участва в митинг срещу насилието върху жени , в Казанлък; изтърва митинг срещу насилието върху животни , в Сливен ; записа се в църковния хор към местната църква ; подписа се под една петиция за запазване на тропическите гори ; с бабите взе участие в боядисването на великденски яйца ; купи си книгата „ Градинарство за напреднали “и я изяде с кориците, което пък ми причини чувство за малоценност ; изгледа за един ден три филма от кинофестивала „ Златната липа“ ; неотменно следи по телевизията два сериала – един италиански и един турски. Заглавията не мога да кажа. Тук не съм компетентен. А… отказа се от индийски сериал. Бил много сълзлив и сладникав. Щяла да хване захарен диабет. И т. н….и т.н. А сега за Ичо. Върна се в България с идеята да се отдаде на една негова лелеяна мечта: да обзаведе обширна работилница с всякакви инструменти и да си майстори каквото му хрумне. Нали все пак е инженер. Машините са в кръвта му. И с неистов жар започна да обикаля големите магазини и да изучава стоките, предлагани в тях. Систематично, упорито и последователно се губеше с часове в Практис, Хоммакс, Практикер, Багира, Ваш дом и др. След дълго проучване и внимателно обмисляне стана горд собственик на поне двайсетина скъпи и маркови уреда, с които сега върши всякакви майсторлуци. Тук бях се запътил да ги изброя поименно, но се отказах. Не съм сигурен дали всички биха проявили интерес към тях.   Към неговата къща има селски път в много добро състояние. Посипан с идеално загладен трошляк. Загладен…. загладен… ама това е така само в моите, български очи. В неговите, канадските, това съвсем не е така. С една прецизна взискателност той откри неравности по същия този път. И предяви претенции към кмета, че тези незабележими неравности трябва да се оправят. Не съм присъствал на тази сцена, но съм сигурен, че в този момент кметът го е гледал така, както се гледа пълен идиот. Но това е много поучително за нас, българските провинциалисти. Канадските българи си знаят правата ясно и точно. Все едно са в Управителния съвет на Хелзинския комитет. Ние махаме с ръка примирително и казваме: „ Ами при нас е така“. ( по Рачков ) Та същият този Ичо започна да създава ред и порядък в селския двор с една завидна прецизност и последователност. Пълен перфекционизъм. С вторачване към всеки детайл. А те, детайлите в един селски двор, са в огромно количество. И се разрази епичен сблъсък между него и жена му, Делка. Две концепции, две вселени: Първата – да се завършват нещата по –набързо, по – експедитивно. И да се гледа общата картина. Тя е важната. Втората – да се концентрира човек върху всеки детайл. Да му обръща внимание и да го изпипва до пълно побъркване. По този начин обаче общата картина се разсипва. Никога не може да бъде завършена. И започнаха препирни. Ние, като странични сиирджии, определихме първата концепция за по – приемлива. И деликатно прокарахме тезата, че този свръх перфекционизъм си е направо психологична диагноза. И в този момент дебата стои открит и активен. Да. Извод: Преди да се върнеш от чужбина, провери дали не си изгубил ключовете за вкъщи.